След като почти по чудо се спасиха от безславна смърт в безименната пещера до Брайнуолското мочурище, пред групата имаше два избора – да се оттеглят и да потърсят лек и почивка, или да продължат по западния тунел, който се виеше от залата.Уверени – и някой би казал, заслепени – от победата , трима от избраха втората възможност, докато Харко излезе за малко на въздух и да допревърже раните си (поне така каза). Пътеката беше извита, но кратка и за тяхна радост, тук вече скалата беше доста по-слуха и по-малко хлъзгава. Малко след втория завой пред тях се откри по-малка, но по-висока каверна, чиито под в крайния ъгъл беше покрит с различни купчини и неравности. Сред тях свикналите в мрака очи на Келдорн съзряха силует, сякаш приседнал на нещо ниско и широко. Заприлича му на трон и той бързо заключи, че може би това е този някой или нещо, който беше причинил тези нечестиви неща. Той се приближи, виждайки необичайна броня и неясни очертания под нея, и гръмко предизвика обитателите на пещерата на бой.

В доста голарионски комедийни традиции съществува доста клишираният образ на наивния и глупав паладин, но тук инстинкта на Келдорн не го подведе. Фигурата се надигна от нишата в пещерата, където седеше – отблизо слиуета под нея изглеждаше като голям сандък –  и безгласно отвърна на предизвикателството, като извади буквално от себе си къс меч и посочи Келдорн с него. Две от купините се надигнаха и скелетните войни извадиха пак из себе си мечове, с които нападнаха.

Предвотителят на бойците, почти избили Жаболизките гоблини – отдавна мъртъв воин в тианска броня.

Последвалото меле беше хаотично, кратко и жестоко. Ударите на водача на групата – сам той изглежда отдавна оголен скелет, но все пак с функционално оръжие и защита – бяха бързи и точни, знак на опитен боец, но след няколко дебели рани Келдорн и Тиберий надвиха над него и жрецът на Саренрае строши шлема и черепа под него. С неговото поражение другите два скелета рухнаха мигновено и единствените звуци в каверната бяха тези на учестеното, изморено пъшкане на групата. „Тронът“ на водача се оказа стар ковчег, подобен на корабните, които Тиберий беше виждал, но изпод праха и калта си личеше внимателна лакировка и нефритени и сребърни орнаменти. Разбира се, групата бързо потърси начин да го отвори и след няколко мига търсене Ралигаст забеляза, че около „врата“ на водача има фина верижка, на която висеше стар ключ.

Когато отвориха ковчежето видяха няколко торби – според формата им с пари – стъкленици, фойерверки като тези, намерени у гоблините, малка кутийка с бижута  и няколко предмета, увити в тъмен, мек плат.Един от тях бе малък магически жезъл, който след около минута съсредоточено оглеждане Тиберий отдели настрана заедно с меча на водача на скелетите и един от пръстените – при все, че не беше майстор на такива гадания, той усещаше магията в тези предмети. Другия беше писмо, чиято опаковка изглежда беше успяла да го предпази почти изцяло от влагата тук. Групата се сети, че странните йероглифи изглеждат като някой от тианските езици, но не знаеше точно кой и така или иначе не знаеха – е, Тиберий се сети, че познава някой… Преди да извлекат сандъка обаче той се зае да събере костите на победените от тях скелети и да ги погребе наблизо както учеше Саренрае, за да не стават от почивката си друг път.

Върнаха се в сандпойнт с високо  вдигнати глави – не само бяха надвили чудовищата в пещерата и опазили града от потенциална заплаха, но и бяха дошли дотук с пълни ръце. Минаха през казармите и съобщиха на шерифа за случилото се – е, пари в касата на сандпойнтската стража нямаше, но шерифът се ангажира да говори със съветниците за някаква награда, поне медал за заслуги заради изследването на мочурището и справянето с гоблините и немъртвите воини. Естествено групата продължи към Ръждивия Дракон, където изключая малко неловките опити на Тиберий да впечатли Амейко – уви, и по-талантливи от него се бяха проваляли в това начинание – всички си искараха приятно. Четиримата оставиха на тианската ханджийка писмото и другите вещи за оценка и се отдадоха на заслужен отдих.

На сутринта  получиха известие, че Амейко иска да говори с тях. Тианката ги посрещна още от вратата на къщата си и ги въведе в трапезарията, където с блеснали очи каза, че писмото, което й бяха дали, всъщност е било написано от дядо й, Рокуро Кайджуцу и е било за нейния баща Лонжико. Старият, както тя често наричаше баща си, не й беше споменавал почти нищо за Рокуро – и доста малко от казаното беше добро. Тя беше подозирала, че между двамата е имало сериозен спор, но това – каза тях и посочи към текста пред нея – правеше историята още по-интересна, отколкот тя беше мислила. С тези думи тя зачете текста, който започваше с извинения от страна на дядото за това, че не беше споделил родовата тайна със сина си – който, както изглеждаше, се беше опитал да я разбере тайно и така беше предизвикал гнева на баща си. Предпазната кутия, където изглежда се намираше това, което Рокуро Кайджуцу така ревностно бе пазил, беше поверена на склад в крепостта Брайнуол, като той споделяше опасенията си, че врагове на родът му щяха да разберат за случилото се и да се опитат да се разправят със семейството му. Рокуро пишеше също и че оставаше в Брайнуол, поне докато беше сигурен, че тези неизвестни врагове не са намерили следите му – а ако, както подозираше че е станало, те ги намереха, беше готов и да умре там. Писмото поверяваше на бодигарда си със заръка да го връчи само ако той самият не се върнеше. Но поради бурята, която почти не беше коствала живота на Лонжику, той никога не беше получил това писмо.

Амейко Кайджуцу, съдържателка на “Ръждивия Дракон” и най-малко типичния представител на сандпойнтската аристокрация

По устните на Амейко имаше лека и същевременно дръзка усмивка, когато спомена името Брайнуол. Това, каза  тя, беше една от големите легенди на Варизия –  малка, но добре защитена крепост до пристана на едноименното селце в северната част на региона. Допреди петдесет години тя беше един от бастионите на реда във северна Варизия, и изведнъж като че ли всички там или в градчето бяха покосени от невидим бич – патрулите и кореспонденцията спрели и когато от съседните (е, на стотина километра) градове пратили някой да провери, намери селцето опожарено и крепостта пуста. Бързо излезе слух, че Брайнуол е обитаван от призраци или зли магьосници и от десетилетия дори и варисийските кервани не ходеха дотам. Това се беше случило преди около педесетина години, повтори Амейко и допълни – броени дни след датата, на която беше написано писмото. Скритите тайни на рода й, обвързани с една от най-големите мистерии във Варизия – тя не можеше да остави нещата така, но знаеше добре, че подобни пътешествия – особено ако, както подозираше, там наистина все още имаше нещо – не бива да се правят на своя глава. Тя обаче имаше идея – Сандру Вришки, неин стар познат, беше в града и имаше керван, с който пътуваше из Варизия. Вече беше говорила с него,  леля Коя и Шалелу и те бяха готови да се включат, особено ако имаше още някой с тях – каза тя и погледна към групата. Искаха ли да разбулят една от най-големите мистерии покрай Изгубения бряг?

Не ги беше преценила погрешно – след няколко бързи споглеждания и четиримата потвърдиха участието си и въодушевено започнаха да обсъждат пътуването. Амейко им каза, че ще вложи определена сума в екипирането на кервана и закупуването на още коли, добитък, материал и заплати, но ако някой от тях искаше да се включи, все ще можеше да добавят нещо.  С тези думи ги прати да потърсят Сандру  и да обсъдят детайлите с него.

Намериха го при леля Коя, която тъкмо му беше сипвала да обядва и започваше да го разпитва за какво ли не в живота. Гледачката беше по-стара от самото градче – казват, че майка й, Нишка Мващи, била с бели коси, когато основавали Сандпойнт – и преди грижите за майка й да й отнемат почти цялото време беше приемна майка на немалко сираци и подхвърлени деца в града – включително търговеца Сандру, както и Келдорн. Тя радушно покани паладина на обед и въпреки няколко съмнителни погледи към другите ги сложи да седнат и им сипа по паница гъст гулаш. Последвалият разговор започна общо и мина през няколко дребни теми, преди да стигне до идеята за пътуване – Сандру не изглеждаше много доволен от идеята да пътува с хора, не всички от които познава до легендарно свърталище на духове, но под раздразнението бързо започна да прозира приключенския му дух и любовта към пътя, а и бързо осъзна, че новите му съдружници са хора на място и са готови да помогнат не само с големи думи. Светналите очите на Коя , когато чу за продължителното пътуване, решиха въпроса. Оставаше само да се организира всичко и пътят ги чакаше!

По стара приключенска традиция сутринта след триумфалното си (е, почти) завръщане, героите спаха сравнително докъсно  и се събудиха с леко главоболие – кой повече, кой по-малко. Тиберий беше от  средната категория, като единствено годините опит го спасиха от това да не проспи ранното утро, когато по традиция трябваше да отдаде почит на Саренрае. За негово щастие, цветето на зората очевидно не смяташе махмурлука за причина да откаже благодатта си на своите служители, но все пак Тиберий имаше чувството, че не е добра идея да изпитва търпението й твърде често. След това се зае да потърси някой, който може да изчисти наметалото от меча кожа, с което той се гордееше. Препоръчаха му леля Катина от градската бара – щом може да изпере една кола челишки килими за един ден, една мечка няма да й се опъне. Когато отиде при нея обаче, Тиберий разбра, че днес ще има проблем.

– Ще я изпера бе отче, що да не я изпера. След ден-два може да си я вземеш – каза лелчето.

– Е как, на мен ми трябва за днес – отговори и той с учудване. Бяха говорили със спътниците си днес да продължат да изследват блатото, как така ще отиде без кожата си?

– Виж я колко е дебела, как ще изсъхне за един ден – погледна го с лека насмешка леля Катина – да няма мокра да я носиш като наваляно малаче?

Уви, дори предложението за една жълтица не успя да склони жената – която абсолютно безсърдечно вдигна рамене и му каза, че и за десет не може да накара слънцето да свети по-силно – това нали уж било по неговата специалност? За жалост обаче и Саренрае не изглеждаше заинтересована да прати горещ ден, поне не днес и Тиберий трябваше да се оттегли победен, приемайки да си вземе кожата когато е готова.

Бяха се разбрали да се съберат в Дракона, но той първо се запъти към бараката на Ралигаст, която се намираше извън Сандпойнт. Младият елф беше сравнително общителен, но беше предпочел да се засели в барачката извън града вместо да потърси къща под наем в самия Сандпойнт – а предвид слуховете за разните му експерименти повечето хора в градчето нямаха нищо против да е на повече от една ръка разстояние. Естествно, не липсваха слухове, които твърдяха, че го бил направил, за да е по-близо до Шалелу, местната рейнджърка – така де, нали е от нейния народ… Когато Тиберий обаче стигна  до малката градинка около дома на Ралигаст единственото живо същество, което го посрещна, беше сивата котка от местна градска порода  на алхимика. Тя се приближи, помириса ръката, идваща към нея и се остави да бъде погалена за една-две секунди, преди да се върне към важните си дела и да остави Тиберий да чука по вратата. Трябваше да почука два-три пъти, преди Ралигаст да му отвори – елфът го беше чул, разбира се, но не можеше просто да остави ретортите над огъня и да отиде до вратата да си говори  – би било неприятно. С леко нежелание приключи всичко възможно най-бързо, взе раницата с вероятно необходимите си неща и тръгна с него към града. Пътьом му предложи самоделен лек за глава. Тиберий прие с радост и набързо го изгълта – вкусът беше отвратителен, но скоро усети облекчение. Защо винаги лековете имаха толкова отвратителен вкус?

Келдорн вече ги чакаше там, леко раздразнен колко време беше минало от уговорения час. Той естествено беше в таверната дори малко по-рано – щом трябваше да влиза първи в боя, значи трябваше и първи да е готов, нали така  – и след като беше казал, че ще ги чака, трябваше да ги изчака. От друга страна нищо в кодекса не забраняваше пиенето на чаша бира сутрин, пък и беше усвоил достатъчно добре местните привички, за да знае, че не е прието да се стои в едно заведение и да не се поръча нещо. Може да изглеждаше странно и да имаше боговете знаят какво родословие, но като воин на Йомедае трябваше да се държи на ниво и да уважава местните традиции. Пък и обичаше да пие не по-малко от Харко… но изглежда носеше доста повече от следотърсача-наемник, който още отспиваше пиенето в една от стаите на горния етаж.

След като посмъмри закъснелите си спътници, той предложи да тръгват по-рано – изглежда Харко още известно време нямаше да може да им е от полза (ако изобщо днес щеше да става за нещо). Уговориха се първо да тръгнат по следата към колибата на Мегъс, а после да проверят в посоката, в която излизаха странните следи от гоблинския лагер. Амейко потвърди, че никой не беше виждал Мегъс в града наскоро – старата вещица винаги е била саможива, но преди беше идвала веднъж-два пъти на месец да купи разни едно-друго – екзотични материали за отварите си, странни книги, хартия… Но тъй като нямаше роднини и в града и се носеше лоша слава, никой не беше тръгнал да провери какво се е случило с нея.

Е, днес това щеше да се промени. Повечето хора биха сметнали група младежи, които по своя воля влизат в мочурище, бъкащо от комари и по-малко приятни твари, за да търсят колибата на вещица и да видят какво се е случило с нея без дори да има обявена награда, за луди, но това не смущаваше групата. Бяха решили, че е крайно време да изръшкат проклетото блато и къде от любопитство, къде от упорство щяха да направят точно това. Пътеката към къщурката беше гъсто обрасла и почти не личеше, но за някой, който знаеше къде отива, все още вършеше работа. Харко го нямаше, но и без него Ралигаст беше доста сигурен, че не е ползвана поне от няколко месеца. Групата внимателно избягна гнездото змии, в които Келдорн почти стъпи, но нямаше по-сериозни инциденти.Въпреки гъстите папрати, редуващи се с малки горички там, където почвата се издигаше над реката, той успяваше да следва пътя достатъчно добре, за да се озове заедно със спътниците си в малка поляна, където едноетажна къщурка и схлупена пристройка някак си все още стояха сред избуялата трева. След известно колебание Тиберий почука на вратата, но не получи отговор. Изглежда нямаше никой… и за по-сигурно групата реши да провери бараката.

Вратата беше заяла, но с едно яко дръпване успя да се отвори. Семейството огромни плъхове вътре обаче не бяха дружелюбно настроение към залялата ги светлина и новодошлите и когато Келдорн ги доближи скочиха към групата, опитвайки се да ги изпохапят и да опазят територията си. Последва кратко и хаотично меле,  като в крайна сметка тежките ботуши и полите на ризницата на групата си казаха думата и напомниха на приключенците защо си даваха зора да ги носят.

Докато Ралигаст оглеждаше какво има в пристройката, уж от загриженост да не би да има нещо друго опасно, другите двама видяха как Харко забързано се насочва към тях. Следотърсачът се похвали, че се е справил с алигаторът, който изглежда групата беше пропуснала по пътя (и който и Харко щеше да пропусне, ако не го беше уцелил със случаен камък). Келдорн леко повдигна Ралигаст да погледне през един от прозорците на къщата и елфът видя стая със старо легло, покрито с прогнило одеало, няколко лавици и процеждаща се от тавана локва в стаята. След като никой не се обаждаше и къщурката изглеждаше запустяла, групата приключенци реши да направи това, което всеки чистокръвен варизийски момък (и повечето от момите биха направили) – да видят какво е останало вътре**. Дървената врата изглеждаше набъбнала от влагата и се беше впила в рамката на вратата, но след едно здраво побутване от Келдорн се отвори.

Отвътре къщурката изглеждаше още по-запустяла и разнебитена, отколкото отвън. Вратите бяха пропити от влага и заяли, подът скрибуцаше под краката им, сякаш всеки момент ще поддаде, а стените показваха следи от стичащатата се влага. Самата къща изглеждаше така, сякаш все още се крепеше само заради това, че нямаше належаща причина да падне. Все едно ничий крак не беше стъпвал там от поне година, помислиха си Харко и Ралигаст – и грешаха. Сред скрибуцането на прогнилите дъски и всички други звуци на блатото леките простъргващи звуци почти не се отличаваха и първото, което им показа, че не са сами, беше когато нещо захапа ботуша на Тиберий. Обърнаха се към стария гардероб, който уж беше затворен, и видяха два огромни плъха, както и… още нещо. То приличаше на плъх, но вместо обичайната дългоноса муцуна имаше лице, което изглеждаше почти човешко – или демонично. Чак сега Ралигаст се сети за слуховете, че хората виждали някъде из джобовете на Мегъс да се виждат очи…

В последвалата битка групата се изправи не само срещу плъховете и техният странен водач, а сякаш и срещу самата къща. На няколко пъти дъските на пода поддаваха и ги изкарваха от равновесие, гризачите се криеха иззад шкавове и лавици, а странното нещо имаше почти свръхестествени способности да отбягва удари и да удря там, където болеше най-много – а малките му лапи и зъби бяха много по-остри, отколкото можеше да се предположи. Един тежък удар от чука на Келдорн, който би могъл да счупи гръбнакът на вол, само го изхвърли към стената зашеметен… но паладинът, сигурен, че каквото и да е това ще е някакво демонично създание, повтори замаха си. След втория удар, който буквално продъни пода на къщурката, вече беше невъзможно да се разбере какво точно е било това нещо. Групата прегледа и другите стаи в къщата, която сякаш стенеше при всяка избита врата, докато накрая стигна до лабораторията на вещицата. Там ги очакваше странна и леко притеснителна гледка – строшени стъкленици, разбити пейки и между тях един стар и невероятно деформиран скелет – който на ръст и общи форми беше близък до човешкия, но предната част на черепа беше издължена като на птица, ръцете и краката бяха деформирани, а ребрата бяха издължени и навън и навътре… като според Ралигаст и Тиберий последното в крайна сметка вероятно беше пробило сърцето и белия дроб. Вероятно това беше старата Мегъс… и въпреки подозрението им, че някой от нейните експерименти я беше убил, не можаха да разберат точно какъв е бил той. Прегледаха какво от лабораторията й беше достатъчно запазено, за да им подскаже какво е правила тук, но намериха единствено един запазен кожен калъф с няколко свитъка със заклинания и една карта на блатото. Е, вещицата нямаше да ги ползва вече, а и както се говореше нямаше роднини… пътьом решиха да видят какво имаше и в другите стаи, но след поредната избита с тежкия чук на Келдорн врата изгнилите греди на къщурката не издържаха и започнаха да се сипят в дъжд от трески, вар и мухъл. След няколко секунди голяма част от тавана се срути, но дотогава четиримата вече бяха на поляната и се гледаха един друг укорително. Ралигаст обаче прагматично не пропусна да вземе няколко от по-запазените билки и реагенти от склада в бараката, преди да тръгнат – нямаше намерение да ги остави за гнездо на следващата династия плъхове или блатни твари. Картата обаче се оказа изключително запазена и ценна – старата Мегъс не беше особено общителна, но познаваше почти всеки сантиметър от мочурището. Символи и няколко бележки отбелязваха почти всичко по-важно – включително втори круширал кораб, за който групата не знаеше, и една пещера, за която нямаше никакви други бележки освен руна, изглеждаща като череп. Естествено, това я направи още по-интересна за четиримата. Все пак говорим за хора, които нямаха нищо против да прекарат деня си в едно мочурище, търсещи какво се е случило с местна вещица.

Чист въздух, природа, спокойствие… и няколко очевидно добре скрили се каймани. Добре дошли в Брайнстъмп.

Входът на пещерата беше скрит в гъстата растителност, обрасла склоновете на един хълмовете по края на блатото. Ако не знаеха, че тук има нещо, вероятно направо щяха да подминат храсталака увивна коприва, който се стелеше и почти покриваше отвора. Внимателно провирайки се, за да избегнат допира на растението, групата приключенци навлезе в тъмен, влажен и нисък тунел, от едната страна на който течеше малък поток. По-високите от тях трябваше да се прегъбват и дори така почти опираха в тавана. Звуците на блатото бяха приглушени, но ромоленето на потока се чуваше странно силно. Харко зае предна позиция и започна внимателно да изследва тунелите малко пред групата, прокрадвайки се към странен гърлен звук, който отначало само той чуваше. Пещерата имаше няколко обитатели, с които те се спречкаха  – голям колкото теле паяк и нещо като огромна амеба, но нито един от тях не изглеждаше като нещата, нападнали гоблинското село. Така стигнаха до голямата зала, където на брега на подземно видяха няколко купчини човешки кости – по остатъците от броня и оръжие по тях вероятно воини, умряли тук преди години. Нещо подсказа на Тиберий да действа внимателно. Той реши за по-сигурно да съберат костите в няколкото чувала, които те носеха, но първия досег до тях го опари като студен огън и една след друга, купчините се надигнаха на бой. Последвалата битка беше много по-свирепа от всичко, с което четиримата се бяха сблъскали досега,  и само огромният късмет, боговете и силата на Келдорн спасиха Ралигаст и Тиберий от сигурна смърт. След като се свестиха, те забелязаха още нещо в мрака – малък проход, издигащ се нагоре на запад…

* Месеците в Голарион са именовани по боговете, които се свързват с тях по асоциативен принцип, затова и имената им са еднакви в повечето езици около вътрешното море:

** което обяснява доста неща за репутацията на варисийците, особено на сцърните. И все пак повечето варисийци биха се поколебали да тършуват из къщурката на вещица…